петък, 13 ноември 2009 г.

Отсъствие на Присъствие


(или Присъствие на Отсъствие)


Сянка, редовно присъствие
- гледа ме, гледам го в мен.
Всъщност е нямо отсъствие.
Твоето – сивия дух в моя ден.
Исках те, нямах те. Беше мой
в сънища, в мъртви безсъния.
Търсих те, гоних те. Без покой
връщах те в мойто съзнание.
И днес отново намирам те,
в черния дим във косите ми.
Губя те, после откривам те
- сребърен блясък в очите ми.
А щом нощта ме прегърне,
знам, че го прави с ръцете ти.
И щом денят се завърне
пак избледнява лицето ти.
Но не изчезваш – усещам те
- сякаш сама не те пускам.
Пъдя те, после посрещам те,
в моя сън тихо те спускам.
А ти си... просто присъствие,
вятър, прелитащ през дните ми.
Всъщност си нямо отсъствие
нощем се будиш в мечтите ми.

сряда, 28 октомври 2009 г.

Краят е началото


Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а всъщност мълча.
Отново към края засядам на старта
и гледам небето, лежейки в калта.
Вдигам ръце... да докосна луната,
но стигам само до пътен знак „стоп”.
А времето, като метална лопата
събира мечтите ми в общия гроб.
Кой ще изтрие сълзите ми? Вятъра.
Кой ще ме стегне отново? Студа.
И нима пак във керамичен кратер,
ще трябва да смесвам кръвта си с вода.
Кой ще ми каже къде греша? Присмеха.
Кой ще ме следва по пътя? Страха.
До вчера спомени черни ме стискаха,
днес вече аз стискам тях във ръка...
Как искам само да скрия надеждата,
по своите невъзможни стремежи.
Мъртва целта лежи в черна одежда,
а в мен се раждат напразни копнежи.
И колко пъти ще трябва да ставам,
след ново падане, след нови рани.
Знай Живот, на колене не заставам,
по гръб ще ме види само Смъртта ми.
Ала в мен всичко е страшно объркано
- тръгвам от някъде, стигам пак там.
Всяка идея е зверски изтъркана,
всеки мой план е така неразбран.
И всяко утре се ражда във сиво
и потъмнява тъй бързо деня.
А пък аз вярвам във нещо красиво,
гледам към него през прах и мъгла.
И всяко вдишване става по-трудно,
а всяка мисъл е „как да се справя?”
Толкова лесно ще е да си тръгна,
ако имам сили за да се изправя.
Но кой ще ми каже да стана? Дългът.
И кой ще остане до мен? Самотата.
До кога в мен ще живее вълкът,
свикнал с мълчанието на гората?
Кой ще изчисти вината? Делата ми.
Кой ще ме чувства отново? Не знам.
И кой би искал да стисне ръката ми
ако не вярва, че ще я подам?
Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а зная това.
И към финала аз стигам до старта,
днес от небето се взирам в калта.

неделя, 4 октомври 2009 г.

Песента на дървената кукла


Дръпни конеца и вдигни ръката ми,
нека ти помахам, нищо че те мразя!
После със конците на краката ми,
принуди ме в твойте да полазя.
Облечи ми тази смешна дреха,
дето ми уши за представления.
И чрез мене постигни успеха,
с който ще те помнят поколения.
И когато блеснат светлините,
ме спусни на дървената сцена.
Дърпай ме отново за конците
и прави се, че говориш с мене.
Ще те слушам, няма да им кажа,
че ми се усмихваш за пред хора.
Аз съм само кукла, ти си важен,
кажеш ли ми „смей се” ще го сторя.
И към края на аплодисментите,
след поклона и след гладиолите,
след като обрал си комплиментите,
аз ще свърша във купа с парцалите.
Но не ще да плача, аз съм кукла,
всичко ми е дървено, забрави ли?
Само ще те гледам през пролука
на сандъка, в който съм оставена.
И ще чакам, само как ще чакам!
Да ме вземеш в ново представление!
Нищо че ще свърша пак във мрака
на поредното си погребение...

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Любовна омраза


Той погледна злобно към небето,
после се захили – беше мрачно.
Грозната усмивка на лицето му
се видя отново чак след здрача.
Бе закрил със плат огледалата
- мразеше се повече от всичко.
И отчаян търсеше разплата
за едно забравено обичане.
През деня крещеше на посоки,
всеки срещнат беше му виновен.
Беше горд със своята жестокост
и на друго не, не бе способен.
Всяка нощ бълнуваше в съня си,
молеше я да не си отива...
Бе готов да жертва и кръвта си,
тя да бъде с него, но щастлива.
И когато сън не го ловеше
влизаше във празната й стая.
Мяташе предмети и ревеше,
сякаш бе готов да стигне края.
Бясно обвиняваше съдбата,
казваше, че тя го е предала.
После лягаше до самотата си,
сякаш болката го бе разяла.
И в очите хорски беше звярът,
който няма нужда от промяна.
Но в сърцето носеше товара,
на една любов неизживяна.
И след нея всичко бе омраза,
той отказа пак да заобича.
А сърцето му - същинска ваза
- счупи ли се любовта изтича.
И остават само парчетии,
спомени от някогашна цялост.
Като снимки – образи в хартия,
чийто цвят отдавна избелял е.


                       ...

А пък той погледна към небето,
злобно се захили на сумрака.
После скри в ръцете си лицето
и неутешимо се разплака...

Животът наобратно


Душата изморена просто се съблече
- тялото се спря, залитна и се свлече.

Шепотите плъзнаха по старото му тяло,
чу ги и съзнанието вече бе разбрало...
Всичките години се събраха в кратък миг,
сякаш само вчера той бе само ученик.
А сега животът сякаш нямаше значение,
беше като някогашно, старо приключение.
Спомни си копнежите, усмивките издайни
и засмя се тихо, че ги беше пазил в тайни.
После си припомни и отминали обиди
и прости на всички миг преди да си отиде.
Стори му се смешно за какво се бе страхувал,
колко пъти бе се смял и колко бе тъгувал.
Детството си спомни, даже първото си куче,
кой ли би повярвал, че сега си има внуче.
Спомни си постъпките си, глупави и мъдри,
първата любов – жената с кестеняви къдри.
После и последната любов – отново тя,
тук, до него, с къдри побелели бе сега.
Спомняше си всичките отминали години,
сякаш се намираше в галерия с картини.
„Колко странна гледка е животът наобратно”
- каза сам на себе си и стана му приятно.
Всички страхове и безкрайни нетърпения
сякаш се стопиха във едничко изречение.
В миг засмя се ведро и гордо се изправи,
спомените се разбъркаха и той ги изостави.

Душата изморена просто се съблече,
- тялото се спря, залитна и се свлече.

вторник, 29 септември 2009 г.

Разкъсване


Казваш, че няма надежда
- аз съм тук, ти си далече.
Вярно ли всичко се свежда
до пътища близки-далечни?
Може би няма друг начин,
казваш – това е съдбата...
Но любовта колко значи,
щом свършва в далечината.
Сякаш бе толкова скоро,
когато ми каза „завинаги”.
А днес отново сме хора,
с чувства внезапно загинали.
Ала аз вярвам в теб още
- купчинка грешни надежди.
Може понякога нощем
моят сън да те довежда...
Но ти върви, става късно,
аз ще те чакам, до края!
Щом любовта се разпръсне,
надеждата тук ще е, зная...

неделя, 26 юли 2009 г.

Не надничай


Не надничай през прозореца ми,
няма да ме видиш. Аз съм сянка.
Ако се загубиш из просторите ми
ще откриеш в мен една останка

от пропуснати червени залези,
без които просто не изгрявам.
И крилете мои стават навеси,
под които тихо се предавам.

Изживявам стари пълнолуния
във онези спомени от време,
когато нощем белите петунии
още се разлистваха във мене.

А сега съм просто черна птица,
скрита в клоните на тъмнината.
Крехко тяло, с разум на старица
чийто глас не струва тишината.

Затова се махай от прозореца ми,
аз съм сянка. Няма да ме видиш.
Ако се загубиш из просторите ми
няма да те пусна да си идеш...

сряда, 22 юли 2009 г.

Сиви стени


Сиви стени и прозорци зазидани,
а отвъд тях помниш улици пусти.
Хора заминали, сякаш завинаги,
тихи въздишки и спомени гъсти.

Минали вечери, често повтаряни,
вятърът вече не носи промяна.
И стари думи, на ум преговаряни
чакат удобен момент за размяна.

Сиви стени и прозорци зазидани,
а пък отвътре простира се мракът.
Снимки на хора, хронично обидени
- те нямат спомен, че още ги чакаш.

А часовете минават и времето
все не остава и все се скъсява.
Докато в тебе тежи още бремето,
а пък удобният миг закъснява.

Сиви стени и прозорци зазидани,
между пролуките лъч се показва.
А ти, отпуснал ръцете си ледени,
миг преди изгрева тихо залязваш...

събота, 18 юли 2009 г.

Бих...


Бих убивала хиляди пъти
всяка жена във сърцето ти.
Бих умирала хиляди пъти,
стига да бъде в ръцете ти.
Бих могла да започна наново,
но не искам да бъде със друг.
Бих могла да остана отново
стига само да знам, че си тук.
Бих ти казала, че те обичам,
но гордостта ми ме спира.
Бих могла и да го отричам,
но сърцето ми ще ме презира.
Бих ти казала как ме боли,
но насила прегръдки не искам
Бих изплакала всички сълзи,
но пред тебе в очите ги стискам.
Бих разкъсала точно на две
всяка снимка, в която сме двама.
Бих могла, ако мойто сърце
не ме молеше с теб да остана.
Бих те спряла, ако имах глас,
ала думите губят се, липсват.
Бих крещяла „спомни си за нас”
ако знаех, че още ме искаш.
Бих могла и да бъда студена,
да ти махна нехайно с ръка.
Бих могла и да падна сломена,
да прошепна „без теб ще умра”.
Бих те пуснала - хайде, върви,
ако можех без теб да съм цяла.
Бих те спряла - недей, остани,
но е късно сега на раздяла.
Бих простила, о да, бих могла,
ако знаех, че ще има смисъл.
Бих... но ти си отиваш сега
и оставаш във моята мисъл.


 

сряда, 15 юли 2009 г.

Когато нощта стане страшна


Нощем пак сънувам
черни фигури без име...
Не, не се страхувам,
но шептя ти „прегърни ме”.
А ръцете ти са камък,
твърди, тежки, непотребни.
И забравения пламък
днес е спомен и ме дебне.
Но нощта е някак страшна,
в тази своя черна тога.
А пък аз, нечестна, грешна,
да съм твоя само мога.
И когато ме погледнеш
в мен разцъфват черни рози.
И дерат ме, до последно,
като смърт във малки дози.
Но познат ми е гърбът ти
- всяка нощ във него гледам.
Чуваш - дишам във врата ти,
но оставаш тих и леден.
И нощта остава страшна,
а страхът е грешен повод
да събуждам чувства прашни
и в сърцето си да ровя.
Затова се примирявам
да те имам тих и леден.
Спи, а аз ще продължавам
тихо в твоя гръб да гледам.


събота, 27 юни 2009 г.

Ако можех да пия нещастие

Ако можех да пия нещастие,
щях да пия от него безспирно.
И от всеки. Оставяйки щастие
във сърцето му, тихо и мирно.

Щях за мене да взимам тъгата
на приятели, близки, далечни.
Всички болки, дори нищетата
щях във себе си да пазя вечно.

Щях да взема умора и старост
и да знам, че са само за мене.
Да разменям усмивки за ярост,
да живея със чуждото бреме.

Щях и болест от всеки да взема
и през сълзи аз щях да се смея.
Скръб и мъка аз щях да отнема,
вместо друг, аз да ги изживея.

Ако можех да пия нещастие,
щях да пия от него безспирно.
И от всеки. Оставяйки щастие
във сърцето му, тихо и мирно.

петък, 26 юни 2009 г.

Тайната любов на Звяра


Звярът я дебнеше нощем,
той знаеше всичко за нея.
От сенките в старата къща,
следеше той своята фея.

И се усмихваше скришно,
щом тихо си затананика.
Очите му светеха хищно,
щом някой за нея попита.

Звярът се качваше нощем
в спалнята, докато спеше.
А тя май не знаеше още,
че в нощите негова беше.

И галеше нежно косата й,
гледаше как се усмихва.
Знаеше, че под ръката й,
черният гняв в него стихва.

Звярът я имаше нощем,
денем се криеше, спеше.
Той май не знаеше още,
че през деня неин беше.


понеделник, 22 юни 2009 г.

Вълча песен за Луната


Искаш ли, Луна, да чуеш вълчата ми песен,
щом кача се пак на онзи връх да ти повия?
Можеш ли, Луна, да пазиш тайна от човекът,
дето ме преследва и от който все се крия?

Минаха годините, когато бяхме страшни,
няма вече смелост в мен и в мойте братя.
А звездите горе си остават все прекрасни,
докато превръща се във гробище гората.

Знаеш ли, Луна, че аз за теб се изповядвам,
късно е за вълчи прошки, хорско разкаяние.
Но на теб, Луна, не мога аз да заповядвам,
само ще примоля светъл лъч за опрощение.

И когато стъпя пак в капана с остри зъби,
няма да скимтя, Луна, и няма да се крия.
Знам, че ти ще плачеш, тихо, над гърба ми,
но помни, Луна, че аз за тебе пак ще вия.

Нека ме разстрелят и главата ми отрежат,
знам за тях трофей е, окачена на стената.
Тялото ми мъртво, голо нека да зарежат,
аз ще се помоля да не хванат мойте братя.

Страх ме е, Луна, признавам, ала ще остана,
кожата ми знам ще смъкнат, после ще я носят.
Ала аз, Луна, ще премълчавам всяка рана,
вълк и във смъртта съм - милост - не, не прося.

Счупена стрела


Колко сили привечер ще имаш,
щом денят ти почва със раздяла?
И не знаеш с кой, къде да идеш
- счупена стрела, недолетяла...

Колко ли мечти ще изоставиш,
щом научиш, че не става лесно?
И ще мине време, ще забравиш
- слънцето не грее вечер късно...

Колко ли усмивки ще пропуснеш,
щом във теб заплаче самотата?
Без да смееш никой да допуснеш
- черен път, забравен от зората...

Колко много ти ще съжаляваш,
щом ръка отпуснеш остаряла
и започнеш да се разпознаваш
в счупена стрела, недолетяла...

петък, 8 май 2009 г.

Песента на Вятъра


Вятърът ми пееше за своите другари,
каза, че обича да помага на вълните.
Вятърът ми пееше за горските пожари,
тъжен бе, че огънят разнася из горите.

Вятърът ми пееше за цветните градини,
чийто прах разнасял - правил им услуга.
Вятърът ми пееше за старите години,
във които нашата Земя била е друга.

Вятърът ми пееше истории различни,
разкази за смелост, разкази за вяра.
Вятърът ми пееше легенди героични
и, не ще и дума, песента му беше стара.

Вятърът ми пееше за спомените свои,
беше обикалял всяко кътче на Земята.
Вятърът ми пееше за горските покои,
в дни, когато хората не знаели войната.

Вятърът ми пееше за да му се посмея,
казваше, че с песен дните стават лесни.
Вятърът ми пееше, сега пък аз му пея,
пея му... за Вятъра и неговите песни.

вторник, 14 април 2009 г.

До последното звено


Може би е късно за въпроси и догадки,
нека всичко стане, аз ще гледам отстрани.
Вече нямам време за поуки и извадки,
искам от живота просто да ме връхлети.

И не ща да зная, че денят ще бъде лесен,
хвърлям се във риска за добро или за зло.
Писна ми да пея все една и съща песен,
връщам си живота до последното звено.

Днеска се оглеждам в острието на страха си
и му се усмихвам докато го чупя рязко.
Днес поемам риска да сразя сигурността си
без да се страхувам, че ще претърпя фиаско.

И не ще обмислям вече никоя постъпка
- скачам във водата със завързани ръце.
Искам да изпитам от живота всяка тръпка,
разумът ми стар не ще успее да ме спре.

Искам да заспивам на ръба на смелостта си
и да се събуждам падайки в дълбока яма.
За пореден път ще изживея младостта си,
и ще се престоря, че след нея друго няма.

Днеска ще поскачам на главата на смъртта
и дори да падна ще се чувствам жив човек.
А щом издъхна в огън ме хвърлете, да горя,
нека да съм прах, не ме затваряйте в ковчег.

събота, 21 февруари 2009 г.

Миг


Животът ми започна в една далечна зима,
в звуците на химн и в светлината на заря.
Всъщност не е важно точно откога ме има,
не е важно нито докога ще продължа...

Днес живея в сянката на изморена птица,
сянка без криле, която рядко се показва.
В блясък от короната на дрипава кралица,
в чийто сън ме има, ала тя не забелязва.

Имам много форми и понякога ги сменям,
знам да имитирам и свистене на камшик.
Нощем черен лебед или бяла сова денем,
ала ми се случва и да бъда прост човек...

Често пиша рими с тебешир върху стените,
после гледам как дъждът ги трие без пощада.
Страх ме е от тъмното, от фалша... от иглите.
Страх ме е от сънищата, във които падам.

Сянка съм, от черните, но имам свои сенки,
те пълзят по мене и без слънце, и без свещ.
А в сърцето мое има само куп прашинки,
но горят във него като въглени във пещ.

И духът ми ангел е, завързан за радиатор,
от онези, дето нямат нужда да са в Рая.
Зная всички думи, но не съм добър оратор
- аз съм просто миг, а в окото ми - безкрая.

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

Бели нощи


Будна съм, но вече се разбирам с тъмнината.
Може би защото се превърнах в част от нея.
Мисля с недоволство за лъчите, за зората,
те не са за мен... На светло вече не вирея.


Мисля си отново за притихнали клавиши,
някога успяваха да ме превърнат в нота.
Стихнали мечти почиват в каменните ниши
на стената черна между мене и живота.


Будна съм, защото не обичам да сънувам.
Да, сънят е бягство, но завръщане не искам,
нито при часовника, на който все робувам,
нито при очите, пред които се подтискам.


Мисля си за ледените дни на февруари,
ала от небето ми не пада сняг, а пепел.
И далеч, във мойте посивели мемоари
сякаш чувам ехото на моя собствен вопъл.


Будна съм и чакам да изпратя тъмнината,
тъй като заспя ли ще заспи и част от нея.
В моите бели нощи сякаш черна е луната,
всъщност аз съм нея и ѝ взимам светлината...

вторник, 17 февруари 2009 г.

Завръщане от реалността

Бях до земята на живите мъртви,
там дето няма вина и печал.
Там дето няма последни и първи,
нито пък чувство на радост и жал.

Бродих сама из полята на немите,
там дето няма ни песен, ни вик.
Там дето малки остават големите
все по-еднакъв е всеки нов миг.

Плувах в моретата на неуспелите,
там дето няма надежда и цел.
Там дето още са живи умрелите
няма дърва за спасителен сал.

Влязох дори в пещерата на слепите,
там дето няма ни лъч, нито цвят.
Там дето пълни са с камъни шепите
всеки е господ на чуждия свят.

Качвах се чак до върха на глупците,
там дето няма скромност и свян.
Там дето сякаш безкрайни са дните
всеки от въздух строи своя блян.

Връщам се чак от земите на живите,
там дето няма добро, нито зло.
Там дето прави са винаги кривите,
в свят без поука - едно колело.

сряда, 14 януари 2009 г.

Последната цигара

Пушачът изпуши цигарата поредна
и дълбоко вдиша нейната отрова.
После си помисли "тази е последна",
но пакетът пълен си остана в джоба.

И не бе последна цигарата проклета,
нито пък кутията, тя често се менеше.
А димът се вмъкваше във дробовете
и кълбото сиво вътре в тях растеше.

Всеки ден пушачът казваше "до утре"
и всяко утре почваше с цигарения дим.
Ала той не знаеше, че черен е отвътре,
бе се заблудил, че ще остане невредим.

Мина шепа време и пушачът се сломи,
в него бе димът от всяка минала цигара.
Сили не намери за да спре и продължи,
даже и наясно, че смъртта ще си докара.

И ето, че пристигна онзи страшен час,
в който той изпуши цигарата последна.
И в мига, когато тя превърна се във фас,
той очи затвори и вече не прогледна...

събота, 10 януари 2009 г.

Думите на лудата


Лудата повтаряше, че нощем чува стъпки
и че светлината във ключалката изчезва.
Говореше измислици, побиваха ме тръпки,
всеки ден шептеше, че съдбата я наказва.

Неведнъж я виждах, седнала край пътя,
младо бе лицето
й
, но покрито с бръчки.
Тайно
й
съчувствах през всички тези пъти
щом децата хвърляха
й
камъни и пръчки.

Лудата говореше със всеки, който срещне,
бродеше безцелно по затънтените друми.
Всички я намираха безумна, жалка, смешна
и често я пропъждаха с куп обидни думи.

Страх я бе от тъмното, от празната
й
къща,
казваше, че нощем дяволът я посещава.
Много пъти бягаше, не щеше да се връща
и до край повтаряше, че малко
й
остава.

Лудата отчаяно си търсеше слушател,
някой на когото може да се довери.
Ала в този град за нея нямаше приятел,
сякаш бе невидима за хорските очи.

Спря веднъж и мен, казах
й
че закъснявам,
помня, че прочетох в погледа
й
страх.
Аз не я изслушах, колко много съжалявам
и след тази вечер повече не я видях...