Краят е началото

Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а всъщност мълча.
Отново към края засядам на старта
и гледам небето, лежейки в калта.
Вдигам ръце... да докосна луната,
но стигам само до пътен знак „стоп”.
А времето, като метална лопата
събира мечтите ми в общия гроб.
Кой ще изтрие сълзите ми? Вятъра.
Кой ще ме стегне отново? Студа.
И нима пак във керамичен кратер,
ще трябва да смесвам кръвта си с вода.
Кой ще ми каже къде греша? Присмеха.
Кой ще ме следва по пътя? Страха.
До вчера спомени черни ме стискаха,
днес вече аз стискам тях във ръка...
Как искам само да скрия надеждата,
по своите невъзможни стремежи.
Мъртва целта лежи в черна одежда,
а в мен се раждат напразни копнежи.
И колко пъти ще трябва да ставам,
след ново падане, след нови рани.
Знай Живот, на колене не заставам,
по гръб ще ме види само Смъртта ми.
Ала в мен всичко е страшно объркано
- тръгвам от някъде, стигам пак там.
Всяка идея е зверски изтъркана,
всеки мой план е така неразбран.
И всяко утре се ражда във сиво
и потъмнява тъй бързо деня.
А пък аз вярвам във нещо красиво,
гледам към него през прах и мъгла.
И всяко вдишване става по-трудно,
а всяка мисъл е „как да се справя?”
Толкова лесно ще е да си тръгна,
ако имам сили за да се изправя.
Но кой ще ми каже да стана? Дългът.
И кой ще остане до мен? Самотата.
До кога в мен ще живее вълкът,
свикнал с мълчанието на гората?
Кой ще изчисти вината? Делата ми.
Кой ще ме чувства отново? Не знам.
И кой би искал да стисне ръката ми
ако не вярва, че ще я подам?
Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а зная това.
И към финала аз стигам до старта,
днес от небето се взирам в калта.