Ноември

Тих е камъкът, гробът немее,
а Ноември прилича на спомен
и над мене дъжда си пилее...
Вечност скрита в миг толкова скромен.

Тежки клоните скърцат, замират,
под дъха на Борей падат листи
и мъглите във мене се свират...
Шепа сълзи пръстта ще прочисти.

И Ноември ще мине, а всъщност
в мен до края ще спи омърлушен
и ще бъде самата ми същност...
Ветровете му вечно ще слушам.

А, веднъж щом животът ме пусне
и под камъка кротко затлея,
през Ноември с дъжда ще се спусна...
Под пръстта тихо с теб ще се слея.

Сивото покълва

Стяга все по-силно и не пуска,
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища, без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...

Две...

Две тела... И двете наобратно,
между тях е пълно с празнота.
Думите, мълчани многократно,
не намират мира под пръстта.

Две очи... И две на друго място,
а в средата само сляпа вечност.
И е тясно. Много, много тясно.
Тишина в чернееща прозрачност.

Две сърца. И две гранитни плочи,
помежду им – сплетени алеи.
Търсят се... А времето се точи
между вехнещите орхидеи...

Две души... И двете съкрушени,
без криле, които да разперят.
Две мечти, лежащи вледенени,
до мига, във който се намерят.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
техните спомени в мен се разгръщат.
Мисли любовни – заплетени плевели -
аз ги изтръгвам, но те все се връщат.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
после заспивам с рогати фантазии.
Черните нощи в катран са удавили
моите сънища – белите фрезии...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи
и непринудено падам им в плен.
Те пък, за нрава си остър забравили,
чупят рогата си, влюбват се в мен.

Тръгвам си...

Тръгвам си... Земята се разцепва,
остават само стъпките... Назад.
Спомени... По миглите ми лепнат.
Крачка напред... Болка... Откат...

Тръгвам си... И изгревът е залез
над земи, които не познавам.
Дави се сърцето в остър прорез
и вървя напред, но изоставам.

Тръгвам си... И не е нищо ново.
Улиците... Просто се променят.
Но боли до смърт! Боли отново,
от онази обич скрита в мене...

Тръгвам си... Оставям всичко мое
там... Където пак ще го намеря.
Солен, горчи в очите ми прибоя
от сълзи... по спомени химерни...

Коварна нощ

Токове и дъжд. Червена рокля.
А нощта, досущ лисица черна,
се оглежда в лъскавите локви,
но не вижда нищо. И е нервна.

Тишина без дъх. Една опасност,
дебнеща зад търпеливи ъгли.
Три мотора преминават бясно,
пешеходците са просто кегли.

Силует на мъж. Далечни ноти.
Уличните банди са в готовност,
да разделят хора... от животи.
Тази тръпка вече е потребност.

Миризма на плъх. Това е намек.
Някой е забравил да живее...
Друг развява бялото си знаме,
трети за кръвта си не милее.

Неспокойна пръст. Следи от бяг.
Сутринта е толкова далечна.
А нощта се киска. Дава знак.
И подсказва, че ще бъде вечна.

Съмнения

Те връхлитат в главата стръвнишки
и разкъсват безмилостно вярата.
Бясно дърпат прозрачните нишки
на душата... Разплитат я цялата.

Като вятърът, брулещ вън листите
на дърветата скръбни, унили,
те бушуват стихийно из мислите,
задушават и храброст, и сили.

И раздират с подострени нокти
светлинките в очите – надеждите.
Замаскирват ги в сивкави нотки,
предвещавайки трудни премеждия.

Като черен рояк, тъй свиреп и лют,
те се втурват след всички стремления.
И мечтите ми, Боже, за кой ли път,
избледняват... Обвити в съмнения...

Господар на маските

Усмивката му – тънка и широка,
познавам я. Познавам я отлично.
Изкусно замаскирана жестокост
на един безскрупулен двуличник.

В очите му блещука подражание
на човещина. (Една окраска...)
А той съвсем не е във състояние
да съществува без да носи маска.

Всъщност е велик манипулатор
- той владее всички изражения.
Мозъкът му - като калкулатор,
върху всеки прави изчисления.

Избере ли цел - пристъпва хищно,
ала в такт с отлично възпитание.
И не спира, не, съвсем пред нищо
- не изпитва жал и разкаяние.

Тръгва посред нощ, не се сбогува,
хвърля всички спомени за ласките.
Без да мисли кой, къде тъгува,
просто сменя мястото... И маските.

Дори не опитвай!

Не можеш да изгониш
гарваните от косите ми.
Не можеш да отрониш
парченце от мечтите ми.
Не можеш да си този,
в който ще се вслушам.
Не мога да съм роза
в душевната ти суша.
Не можеш да ме имаш
- не съм принадлежаща.
Не можеш да си зима
в ръката ми гореща.
Не можеш да си мярка
за моето мълчание.
Не мога да съм марка
на твоето държание.
Не можеш да смириш
духа ми – той е вятър.
Не можеш да смениш
мира ми с твоя театър.
Не можеш да си ваза
за цветните ми мисли.
Не мога да съм тази,
която си измисляш...

Дълбоко в сърцето ми

Дните ми са тихи, сякаш спят.
Ъглите... прикриват силуети.
Люлякови, нощите... мълчат...
Бляновите песни са... изпети.
Около съня си те засичам,
Колко близо... но така далече.
Около съня си те привличам,
В дните си не те намирам вече...
Само че те пазят, там, в прахта,
Ъглите – ловци на силуети.
Рухнала, прибира любовта
Цветове... в изсъхнали букети.
Ехо от преплетени дихания,
Тежка сянка, криеща лицето ми.
Очакване... и малко разкаяние,
Мимолетен трепет по ръцете ми
И твоя лик... дълбоко в сърцето ми...

Не...

Не симпатизирам на лъжата...
Но харесвам някои. Оборените
Затова пък вярвам във делата.
И особено във вече сторените.

Не крещя, не споря, не роптая.
Но изслушвам някои безмълвия.
Не личи, но често си мечтая...
Да съм вятър или бяла мълния.

Не ценя наконтените фрази.
Но държа на милите обноски.
Не разделям целите на фази.
И не ща привързаност на вноски.

Не намеквам, не скимтя, не моля.
Но деля на равни половини...
Нямам точен смисъл. Нито роля.
Нямам ред, посока и години.

Не харесвам дългите беседи.
Нито свойте извехтели рими...
Не отричам, имам само себе си.
Но пък никой друг не ме е имал.

Катранени чувства

Когато нощта ме обгърне... с ръцете ти
"всичко" и "нищо" се сливат в едно...
Там, под крилете на мрака - крилете ти,
мъдрост и глупост се смиват в петно.

Мрачни фантазии, скришно повтарят
нощем, в съня ми... две черни очи.
Катранени чувства пропиват, прогарят
и сякаш любов е, а всъщност... боли.

И... всяка нежност е просто измислица,
а всяка болка прераства в наслада.
Зная - звучи като чиста безсмислица
и свършва с чаша сълзи за награда...

Празник на тъгата

Черна вечер – празник на тъгата.
В небето се преплитат пеперуди.
Всеки шум се слива с тишината,
сенки се надигат и страхът се буди.

Черен дъжд рисува по стъклата,
вятър кърши клони. Иска още.
Скрити пак, загърнати в мъглата
търсят своя мир душите нощем.

Черни мисли – гарвани зловещи,
стрелват се в отчаяни съзнания.
И навред топят се тънки свещи
- безчетните угасващи страдания.

Черни знаци, мрачни предвещания
дебнат всеки, който ги прекрачи
- тези, дето нямат състрадание
днес се смеят - утре ще заплачат.

Черен сън ще е смъртта, безкраен
- в него ще забравят светлината.
Но след време те ще се разкаят
в черна вечер - празник на тъгата.