Любовна омраза

Той погледна злобно към небето,
после се захили – беше мрачно.
Грозната усмивка на лицето му
се видя отново чак след здрача.
Бе закрил със плат огледалата
- мразеше се повече от всичко.
И отчаян търсеше разплата
за едно забравено обичане.
През деня крещеше на посоки,
всеки срещнат беше му виновен.
Беше горд със своята жестокост
и на друго не, не бе способен.
Всяка нощ бълнуваше в съня си,
молеше я да не си отива...
Бе готов да жертва и кръвта си,
тя да бъде с него, но щастлива.
И когато сън не го ловеше
влизаше във празната й стая.
Мяташе предмети и ревеше,
сякаш бе готов да стигне края.
Бясно обвиняваше съдбата,
казваше, че тя го е предала.
После лягаше до самотата си,
сякаш болката го бе разяла.
И в очите хорски беше звярът,
който няма нужда от промяна.
Но в сърцето носеше товара,
на една любов неизживяна.
И след нея всичко бе омраза,
той отказа пак да заобича.
А сърцето му - същинска ваза
- счупи ли се любовта изтича.
И остават само парчетии,
спомени от някогашна цялост.
Като снимки – образи в хартия,
чийто цвят отдавна избелял е.

                       ...

А пък той погледна към небето,
злобно се захили на сумрака.
После скри в ръцете си лицето
и неутешимо се разплака...