Животът наобратно

Душата изморена просто се съблече
- тялото се спря, залитна и се свлече.

Шепотите плъзнаха по старото му тяло,
чу ги и съзнанието вече бе разбрало...
Всичките години се събраха в кратък миг,
сякаш само вчера той бе само ученик.
А сега животът сякаш нямаше значение,
беше като някогашно, старо приключение.
Спомни си копнежите, усмивките издайни
и засмя се тихо, че ги беше пазил в тайни.
После си припомни и отминали обиди
и прости на всички миг преди да си отиде.
Стори му се смешно за какво се бе страхувал,
колко пъти бе се смял и колко бе тъгувал.
Детството си спомни, даже първото си куче,
кой ли би повярвал, че сега си има внуче.
Спомни си постъпките си, глупави и мъдри,
първата любов – жената с кестеняви къдри.
После и последната любов – отново тя,
тук, до него, с къдри побелели бе сега.
Спомняше си всичките отминали години,
сякаш се намираше в галерия с картини.
„Колко странна гледка е животът наобратно”
- каза сам на себе си и стана му приятно.
Всички страхове и безкрайни нетърпения
сякаш се стопиха във едничко изречение.
В миг засмя се ведро и гордо се изправи,
спомените се разбъркаха и той ги изостави.

Душата изморена просто се съблече,
- тялото се спря, залитна и се свлече.