Последната цигара

Пушачът изпуши цигарата поредна
и дълбоко вдиша нейната отрова.
После си помисли "тази е последна",
но пакетът пълен си остана в джоба.

И не бе последна цигарата проклета,
нито пък кутията, тя често се менеше.
А димът се вмъкваше във дробовете
и кълбото сиво вътре в тях растеше.

Всеки ден пушачът казваше "до утре"
и всяко утре почваше с цигарения дим.
Ала той не знаеше, че черен е отвътре,
бе се заблудил, че ще остане невредим.

Мина шепа време и пушачът се сломи,
в него бе димът от всяка минала цигара.
Сили не намери за да спре и продължи,
даже и наясно, че смъртта ще си докара.

И ето, че пристигна онзи страшен час,
в който той изпуши цигарата последна.
И в мига, когато тя превърна се във фас,
той очи затвори и вече не прогледна...

Думите на лудата

Лудата повтаряше, че нощем чува стъпки
и че светлината във ключалката изчезва.
Говореше измислици, побиваха ме тръпки,
всеки ден шептеше, че съдбата я наказва.

Неведнъж я виждах, седнала край пътя,
младо бе лицето й, но покрито с бръчки.
Тайно й съчувствах през всички тези пъти
щом децата хвърляха й камъни и пръчки.

Лудата говореше със всеки, който срещне,
бродеше безцелно по затънтените друми.
Всички я намираха безумна, жалка, смешна
и често я пропъждаха с куп обидни думи.

Страх я бе от тъмното, от празната й къща,
казваше, че нощем дяволът я посещава.
Много пъти бягаше, не щеше да се връща
и до край повтаряше, че малко й остава.

Лудата отчаяно си търсеше слушател,
някой на когото може да се довери.
Ала в този град за нея нямаше приятел,
сякаш бе невидима за хорските очи.

Спря веднъж и мен, казах й че закъснявам,
помня, че прочетох в погледа й страх.
Аз не я изслушах, колко много съжалявам
и след тази вечер повече не я видях...

Старостта

Тя е белокосата, усмихната старица,
която всеки ден към тебе приближава.
На живота твой, тя е задната корица
и от нея книгата ти често натежава.

С ефимерни пръсти бавно в теб прониква,
сребробели нишки вплита в твоите коси.
Щом ѝ се оставиш в теб умората пониква,
изкрещиш ли „млад съм", тя шепти „не си".

Тя се настанява мирно в твойто огледало
и ти прави ясни знаци за да я съзреш.
Тихо те обгръща с прозаично наметало,
и безспирно чака те да ѝ се предадеш.

В паметта ти вмъква петънца мъгливи
и те украсява със бастун и с очила.
Дните твои прави монотонни и лениви,
и те тласка бавно да ѝ подадеш ръка.

Тя пристига кротко, без да осъзнаваш,
лицето ти белязва с осезателна следа.
Ала ще те стигне само щом забравиш,
че в сърцето твое диша още младостта.

Дъщерите на Лилит

Ние сме жените със лица от порцелан,
в нашите коси пониква бяла коронила.
С погледи железни, без следа от свян
и сърца дарени с непреклонна сила.

Ние сме жените с неизмерна красота,
с гласове, които повеляват на крале.
Черна е кръвта, течаща в нашите тела,
черни са перата и на нашите криле.

Ние сме жените с омагьосващ аромат,
в нашите среди няма завист и поквара.
Всяка е частица от един различен свят,
изграден в душата с несломима вяра.

Ние сме жените с меки, нежни длани,
ала зад привидното таим безмерна мощ.
Нямаме потребност някой да ни брани,
ние сме кралиците на тайнствената нощ.

Сега...

Сега за мен си ехо от разпръснати овации,
стар албум запълнен с бледи илюстрации.
Ти си просто пепел от изгорели страници,
спомен свит отвъд съзнателните граници.

Сега за мен си прах разпилян по коридорите,
изветрял парфюм, лепнещ още по декорите.
Ти си просто мястото до мене във леглото,
името изписано със пръсти по стъклото.

Сега за мен си мъх, зеленеещ по пътеката,

стара книга в някой ъгъл на библиотеката.
Ти си просто дим от изгаснала цигара,
скъсаната струна на забравена китара.

Сега за мен си полъх, от който не настръхвам,
тежест, след която най-накрая си отдъхвам.
Ти си просто сън, избледнял на сутринта,
пясък между пръстите на моята ръка.

Сега за мен си сянка скрита, сгъната в ъглите,
трън, на който сякаш съм изтръгнала бодлите.
Ти си тънък звук, който вече не долавям,
образ, който всеки ден все повече забравям.