Мъртви пеперуди

Кръгче светлина на мрачна сцена,
а в средата – сивкава цигулка...
Но без струни. Тиха и сломена.
Бяла рокля върху мъртва булка
е надеждата... Каква измама!
Сякаш ми е нужно да си спомням
времето, когато бяхме двама...
Две сълзи за теб сега отронвам
и си казвам стига! За последно.
Като че до вчера се усмихвах...
Е, сега сърцето ми е бедно
и в ума ми споменът притихва.
Но съм пълна с мъртви пеперуди
в джобовете, в шкафа... И в корема.
И се чувствам луда. Колко луда!
(Пак по тебе, дявол да те вземе!)
А пък ти си светлина от спомен
на една проклета мрачна сцена,
на която днеска правя помен
за една любов несподелена...

Ноември

Тих е камъкът, гробът немее,
а Ноември прилича на спомен
и над мене дъжда си пилее...
Вечност скрита в миг толкова скромен.

Тежки клоните скърцат, замират,
под дъха на Борей падат листи
и мъглите във мене се свират...
Шепа сълзи пръстта ще прочисти.

И Ноември ще мине, а всъщност
в мен до края ще спи омърлушен
и ще бъде самата ми същност...
Ветровете му вечно ще слушам.

А, веднъж щом животът ме пусне
и под камъка кротко затлея,
през Ноември с дъжда ще се спусна...
Под пръстта тихо с теб ще се слея.

Сивото покълва

Стяга все по-силно и не пуска,
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища, без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...

Две...

Две тела... И двете наобратно,
между тях е пълно с празнота.
Думите, мълчани многократно,
не намират мира под пръстта.

Две очи... И две на друго място,
а в средата само сляпа вечност.
И е тясно. Много, много тясно.
Тишина в чернееща прозрачност.

Две сърца. И две гранитни плочи,
помежду им – сплетени алеи.
Търсят се... А времето се точи
между вехнещите орхидеи...

Две души... И двете съкрушени,
без криле, които да разперят.
Две мечти, лежащи вледенени,
до мига, във който се намерят.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
техните спомени в мен се разгръщат.
Мисли любовни – заплетени плевели -
аз ги изтръгвам, но те все се връщат.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
после заспивам с рогати фантазии.
Черните нощи в катран са удавили
моите сънища – белите фрезии...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи
и непринудено падам им в плен.
Те пък, за нрава си остър забравили,
чупят рогата си, влюбват се в мен.