Сивото покълва

Стяга все по-силно и не пуска,
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища, без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...

Две...

Две тела... И двете наобратно,
между тях е пълно с празнота.
Думите, мълчани многократно,
не намират мира под пръстта.

Две очи... И две на друго място,
а в средата само сляпа вечност.
И е тясно. Много, много тясно.
Тишина в чернееща прозрачност.

Две сърца. И две гранитни плочи,
помежду им – сплетени алеи.
Търсят се... А времето се точи
между вехнещите орхидеи...

Две души... И двете съкрушени,
без криле, които да разперят.
Две мечти, лежащи вледенени,
до мига, във който се намерят.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
техните спомени в мен се разгръщат.
Мисли любовни – заплетени плевели -
аз ги изтръгвам, но те все се връщат.

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи,
после заспивам с рогати фантазии.
Черните нощи в катран са удавили
моите сънища – белите фрезии...

Чупя крилете си, влюбвам се в дяволи
и непринудено падам им в плен.
Те пък, за нрава си остър забравили,
чупят рогата си, влюбват се в мен.

Тръгвам си...

Тръгвам си... Земята се разцепва,
остават само стъпките... Назад.
Спомени... По миглите ми лепнат.
Крачка напред... Болка... Откат...

Тръгвам си... И изгревът е залез
над земи, които не познавам.
Дави се сърцето в остър прорез
и вървя напред, но изоставам.

Тръгвам си... И не е нищо ново.
Улиците... Просто се променят.
Но боли до смърт! Боли отново,
от онази обич скрита в мене...

Тръгвам си... Оставям всичко мое
там... Където пак ще го намеря.
Солен, горчи в очите ми прибоя
от сълзи... по спомени химерни...

Коварна нощ

Токове и дъжд. Червена рокля.
А нощта, досущ лисица черна,
се оглежда в лъскавите локви,
но не вижда нищо. И е нервна.

Тишина без дъх. Една опасност,
дебнеща зад търпеливи ъгли.
Три мотора преминават бясно,
пешеходците са просто кегли.

Силует на мъж. Далечни ноти.
Уличните банди са в готовност,
да разделят хора... от животи.
Тази тръпка вече е потребност.

Миризма на плъх. Това е намек.
Някой е забравил да живее...
Друг развява бялото си знаме,
трети за кръвта си не милее.

Неспокойна пръст. Следи от бяг.
Сутринта е толкова далечна.
А нощта се киска. Дава знак.
И подсказва, че ще бъде вечна.