Коварна нощ

Токове и дъжд. Червена рокля.
А нощта, досущ лисица черна,
се оглежда в лъскавите локви,
но не вижда нищо. И е нервна.

Тишина без дъх. Една опасност,
дебнеща зад търпеливи ъгли.
Три мотора преминават бясно,
пешеходците са просто кегли.

Силует на мъж. Далечни ноти.
Уличните банди са в готовност,
да разделят хора... от животи.
Тази тръпка вече е потребност.

Миризма на плъх. Това е намек.
Някой е забравил да живее...
Друг развява бялото си знаме,
трети за кръвта си не милее.

Неспокойна пръст. Следи от бяг.
Сутринта е толкова далечна.
А нощта се киска. Дава знак.
И подсказва, че ще бъде вечна.

Съмнения

Те връхлитат в главата стръвнишки
и разкъсват безмилостно вярата.
Бясно дърпат прозрачните нишки
на душата... Разплитат я цялата.

Като вятърът, брулещ вън листите
на дърветата скръбни, унили,
те бушуват стихийно из мислите,
задушават и храброст, и сили.

И раздират с подострени нокти
светлинките в очите – надеждите.
Замаскирват ги в сивкави нотки,
предвещавайки трудни премеждия.

Като черен рояк, тъй свиреп и лют,
те се втурват след всички стремления.
И мечтите ми, Боже, за кой ли път,
избледняват... Обвити в съмнения...

Господар на маските

Усмивката му – тънка и широка,
познавам я. Познавам я отлично.
Изкусно замаскирана жестокост
на един безскрупулен двуличник.

В очите му блещука подражание
на човещина. (Една окраска...)
А той съвсем не е във състояние
да съществува без да носи маска.

Всъщност е велик манипулатор
- той владее всички изражения.
Мозъкът му - като калкулатор,
върху всеки прави изчисления.

Избере ли цел - пристъпва хищно,
ала в такт с отлично възпитание.
И не спира, не, съвсем пред нищо
- не изпитва жал и разкаяние.

Тръгва посред нощ, не се сбогува,
хвърля всички спомени за ласките.
Без да мисли кой, къде тъгува,
просто сменя мястото... И маските.

Дори не опитвай!

Не можеш да изгониш
гарваните от косите ми.
Не можеш да отрониш
парченце от мечтите ми.
Не можеш да си този,
в който ще се вслушам.
Не мога да съм роза
в душевната ти суша.
Не можеш да ме имаш
- не съм принадлежаща.
Не можеш да си зима
в ръката ми гореща.
Не можеш да си мярка
за моето мълчание.
Не мога да съм марка
на твоето държание.
Не можеш да смириш
духа ми – той е вятър.
Не можеш да смениш
мира ми с твоя театър.
Не можеш да си ваза
за цветните ми мисли.
Не мога да съм тази,
която си измисляш...

Дълбоко в сърцето ми

Дните ми са тихи, сякаш спят.
Ъглите... прикриват силуети.
Люлякови, нощите... мълчат...
Бляновите песни са... изпети.
Около съня си те засичам,
Колко близо... но така далече.
Около съня си те привличам,
В дните си не те намирам вече...
Само че те пазят, там, в прахта,
Ъглите – ловци на силуети.
Рухнала, прибира любовта
Цветове... в изсъхнали букети.
Ехо от преплетени дихания,
Тежка сянка, криеща лицето ми.
Очакване... и малко разкаяние,
Мимолетен трепет по ръцете ми
И твоя лик... дълбоко в сърцето ми...