Старостта

Тя е белокосата, усмихната старица,
която всеки ден към тебе приближава.
На живота твой, тя е задната корица
и от нея книгата ти често натежава.

С ефимерни пръсти бавно в теб прониква,
сребробели нишки вплита в твоите коси.
Щом ѝ се оставиш в теб умората пониква,
изкрещиш ли „млад съм", тя шепти „не си".

Тя се настанява мирно в твойто огледало
и ти прави ясни знаци за да я съзреш.
Тихо те обгръща с прозаично наметало,
и безспирно чака те да ѝ се предадеш.

В паметта ти вмъква петънца мъгливи
и те украсява със бастун и с очила.
Дните твои прави монотонни и лениви,
и те тласка бавно да ѝ подадеш ръка.

Тя пристига кротко, без да осъзнаваш,
лицето ти белязва с осезателна следа.
Ала ще те стигне само щом забравиш,
че в сърцето твое диша още младостта.

Дъщерите на Лилит

Ние сме жените със лица от порцелан,
в нашите коси пониква бяла коронила.
С погледи железни, без следа от свян
и сърца дарени с непреклонна сила.

Ние сме жените с неизмерна красота,
с гласове, които повеляват на крале.
Черна е кръвта, течаща в нашите тела,
черни са перата и на нашите криле.

Ние сме жените с омагьосващ аромат,
в нашите среди няма завист и поквара.
Всяка е частица от един различен свят,
изграден в душата с несломима вяра.

Ние сме жените с меки, нежни длани,
ала зад привидното таим безмерна мощ.
Нямаме потребност някой да ни брани,
ние сме кралиците на тайнствената нощ.

Сега...

Сега за мен си ехо от разпръснати овации,
стар албум запълнен с бледи илюстрации.
Ти си просто пепел от изгорели страници,
спомен свит отвъд съзнателните граници.

Сега за мен си прах разпилян по коридорите,
изветрял парфюм, лепнещ още по декорите.
Ти си просто мястото до мене във леглото,
името изписано със пръсти по стъклото.

Сега за мен си мъх, зеленеещ по пътеката,

стара книга в някой ъгъл на библиотеката.
Ти си просто дим от изгаснала цигара,
скъсаната струна на забравена китара.

Сега за мен си полъх, от който не настръхвам,
тежест, след която най-накрая си отдъхвам.
Ти си просто сън, избледнял на сутринта,
пясък между пръстите на моята ръка.

Сега за мен си сянка скрита, сгъната в ъглите,
трън, на който сякаш съм изтръгнала бодлите.
Ти си тънък звук, който вече не долавям,
образ, който всеки ден все повече забравям.