Когато нощта стане страшна

Нощем пак сънувам
черни фигури без име...
Не, не се страхувам,
но шептя ти „прегърни ме”.
А ръцете ти са камък,
твърди, тежки, непотребни.
И забравения пламък
днес е спомен и ме дебне.
Но нощта е някак страшна,
в тази своя черна тога.
А пък аз, нечестна, грешна,
да съм твоя само мога.
И когато ме погледнеш
в мен разцъфват черни рози.
И дерат ме, до последно,
като смърт във малки дози.
Но познат ми е гърбът ти
- всяка нощ във него гледам.
Чуваш - дишам във врата ти,
но оставаш тих и леден.
И нощта остава страшна,
а страхът е грешен повод
да събуждам чувства прашни
и в сърцето си да ровя.
Затова се примирявам
да те имам тих и леден.
Спи, а аз ще продължавам
тихо в твоя гръб да гледам.