Не надничай

Не надничай през прозореца ми,
няма да ме видиш. Аз съм сянка.
Ако се загубиш из просторите ми
ще откриеш в мен една останка

от пропуснати червени залези,
без които просто не изгрявам.
И крилете мои стават навеси,
под които тихо се предавам.

Изживявам стари пълнолуния
във онези спомени от време,
когато нощем белите петунии
още се разлистваха във мене.

А сега съм просто черна птица,
скрита в клоните на тъмнината.
Крехко тяло, с разум на старица
чийто глас не струва тишината.

Затова се махай от прозореца ми,
аз съм сянка. Няма да ме видиш.
Ако се загубиш из просторите ми
няма да те пусна да си идеш...

Сиви стени

Сиви стени и прозорци зазидани,
а отвъд тях помниш улици пусти.
Хора заминали, сякаш завинаги,
тихи въздишки и спомени гъсти.

Минали вечери, често повтаряни,
вятърът вече не носи промяна.
И стари думи, на ум преговаряни
чакат удобен момент за размяна.

Сиви стени и прозорци зазидани,
а пък отвътре простира се мракът.
Снимки на хора, хронично обидени
- те нямат спомен, че още ги чакаш.

А часовете минават и времето
все не остава и все се скъсява.
Докато в тебе тежи още бремето,
а пък удобният миг закъснява.

Сиви стени и прозорци зазидани,
между пролуките лъч се показва.
А ти, отпуснал ръцете си ледени,
миг преди изгрева тихо залязваш...

Бих...

Бих убивала хиляди пъти
всяка жена във сърцето ти.
Бих умирала хиляди пъти,
стига да бъде в ръцете ти.
Бих могла да започна наново,
но не искам да бъде със друг.
Бих могла да остана отново
стига само да знам, че си тук.
Бих ти казала, че те обичам,
но гордостта ми ме спира.
Бих могла и да го отричам,
но сърцето ми ще ме презира.
Бих ти казала как ме боли,
но насила прегръдки не искам
Бих изплакала всички сълзи,
но пред тебе в очите ги стискам.
Бих разкъсала точно на две
всяка снимка, в която сме двама.
Бих могла, ако мойто сърце
не ме молеше с теб да остана.
Бих те спряла, ако имах глас,
ала думите губят се, липсват.
Бих крещяла „спомни си за нас”
ако знаех, че още ме искаш.
Бих могла и да бъда студена,
да ти махна нехайно с ръка.
Бих могла и да падна сломена,
да прошепна „без теб ще умра”.
Бих те пуснала - хайде, върви,
ако можех без теб да съм цяла.
Бих те спряла - недей, остани,
но е късно сега на раздяла.
Бих простила, о да, бих могла,
ако знаех, че ще има смисъл.
Бих... но ти си отиваш сега
и оставаш във моята мисъл.

 

Когато нощта стане страшна

Нощем пак сънувам
черни фигури без име...
Не, не се страхувам,
но шептя ти „прегърни ме”.
А ръцете ти са камък,
твърди, тежки, непотребни.
И забравения пламък
днес е спомен и ме дебне.
Но нощта е някак страшна,
в тази своя черна тога.
А пък аз, нечестна, грешна,
да съм твоя само мога.
И когато ме погледнеш
в мен разцъфват черни рози.
И дерат ме, до последно,
като смърт във малки дози.
Но познат ми е гърбът ти
- всяка нощ във него гледам.
Чуваш - дишам във врата ти,
но оставаш тих и леден.
И нощта остава страшна,
а страхът е грешен повод
да събуждам чувства прашни
и в сърцето си да ровя.
Затова се примирявам
да те имам тих и леден.
Спи, а аз ще продължавам
тихо в твоя гръб да гледам.