Старостта

Тя е белокосата, усмихната старица,
която всеки ден към тебе приближава.
На живота твой, тя е задната корица
и от нея книгата ти често натежава.

С ефимерни пръсти бавно в теб прониква,
сребробели нишки вплита в твоите коси.
Щом ѝ се оставиш в теб умората пониква,
изкрещиш ли „млад съм", тя шепти „не си".

Тя се настанява мирно в твойто огледало
и ти прави ясни знаци за да я съзреш.
Тихо те обгръща с прозаично наметало,
и безспирно чака те да ѝ се предадеш.

В паметта ти вмъква петънца мъгливи
и те украсява със бастун и с очила.
Дните твои прави монотонни и лениви,
и те тласка бавно да ѝ подадеш ръка.

Тя пристига кротко, без да осъзнаваш,
лицето ти белязва с осезателна следа.
Ала ще те стигне само щом забравиш,
че в сърцето твое диша още младостта.