Вълча песен за Луната

Искаш ли, Луна, да чуеш вълчата ми песен,
щом кача се пак на онзи връх да ти повия?
Можеш ли, Луна, да пазиш тайна от човекът,
дето ме преследва и от който все се крия?

Минаха годините, когато бяхме страшни,
няма вече смелост в мен и в мойте братя.
А звездите горе си остават все прекрасни,
докато превръща се във гробище гората.

Знаеш ли, Луна, че аз за теб се изповядвам,
късно е за вълчи прошки, хорско разкаяние.
Но на теб, Луна, не мога аз да заповядвам,
само ще примоля светъл лъч за опрощение.

И когато стъпя пак в капана с остри зъби,
няма да скимтя, Луна, и няма да се крия.
Знам, че ти ще плачеш, тихо, над гърба ми,
но помни, Луна, че аз за тебе пак ще вия.

Нека ме разстрелят и главата ми отрежат,
знам за тях трофей е, окачена на стената.
Тялото ми мъртво, голо нека да зарежат,
аз ще се помоля да не хванат мойте братя.

Страх ме е, Луна, признавам, ала ще остана,
кожата ми знам ще смъкнат, после ще я носят.
Ала аз, Луна, ще премълчавам всяка рана,
вълк и във смъртта съм - милост - не, не прося.