Бели нощи

Будна съм, но вече се разбирам с тъмнината.
Може би защото се превърнах в част от нея.
Мисля с недоволство за лъчите, за зората,
те не са за мен... На светло вече не вирея.


Мисля си отново за притихнали клавиши,
някога успяваха да ме превърнат в нота.
Стихнали мечти почиват в каменните ниши
на стената черна между мене и живота.


Будна съм, защото не обичам да сънувам.
Да, сънят е бягство, но завръщане не искам,
нито при часовника, на който все робувам,
нито при очите, пред които се подтискам.


Мисля си за ледените дни на февруари,
ала от небето ми не пада сняг, а пепел.
И далеч, във мойте посивели мемоари
сякаш чувам ехото на моя собствен вопъл.


Будна съм и чакам да изпратя тъмнината,
тъй като заспя ли ще заспи и част от нея.
В моите бели нощи сякаш черна е луната,
всъщност аз съм нея и ѝ взимам светлината...