Краят е началото

Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а всъщност мълча.
Отново към края засядам на старта
и гледам небето, лежейки в калта.
Вдигам ръце... да докосна луната,
но стигам само до пътен знак „стоп”.
А времето, като метална лопата
събира мечтите ми в общия гроб.
Кой ще изтрие сълзите ми? Вятъра.
Кой ще ме стегне отново? Студа.
И нима пак във керамичен кратер,
ще трябва да смесвам кръвта си с вода.
Кой ще ми каже къде греша? Присмеха.
Кой ще ме следва по пътя? Страха.
До вчера спомени черни ме стискаха,
днес вече аз стискам тях във ръка...
Как искам само да скрия надеждата,
по своите невъзможни стремежи.
Мъртва целта лежи в черна одежда,
а в мен се раждат напразни копнежи.
И колко пъти ще трябва да ставам,
след ново падане, след нови рани.
Знай Живот, на колене не заставам,
по гръб ще ме види само Смъртта ми.
Ала в мен всичко е страшно объркано
- тръгвам от някъде, стигам пак там.
Всяка идея е зверски изтъркана,
всеки мой план е така неразбран.
И всяко утре се ражда във сиво
и потъмнява тъй бързо деня.
А пък аз вярвам във нещо красиво,
гледам към него през прах и мъгла.
И всяко вдишване става по-трудно,
а всяка мисъл е „как да се справя?”
Толкова лесно ще е да си тръгна,
ако имам сили за да се изправя.
Но кой ще ми каже да стана? Дългът.
И кой ще остане до мен? Самотата.
До кога в мен ще живее вълкът,
свикнал с мълчанието на гората?
Кой ще изчисти вината? Делата ми.
Кой ще ме чувства отново? Не знам.
И кой би искал да стисне ръката ми
ако не вярва, че ще я подам?
Днес пак ме няма на никоя карта,
питам къде съм, а зная това.
И към финала аз стигам до старта,
днес от небето се взирам в калта.

Песента на дървената кукла

Дръпни конеца и вдигни ръката ми,
нека ти помахам, нищо че те мразя!
После със конците на краката ми,
принуди ме в твойте да полазя.
Облечи ми тази смешна дреха,
дето ми уши за представления.
И чрез мене постигни успеха,
с който ще те помнят поколения.
И когато блеснат светлините,
ме спусни на дървената сцена.
Дърпай ме отново за конците
и прави се, че говориш с мене.
Ще те слушам, няма да им кажа,
че ми се усмихваш за пред хора.
Аз съм само кукла, ти си важен,
кажеш ли ми „смей се” ще го сторя.
И към края на аплодисментите,
след поклона и след гладиолите,
след като обрал си комплиментите,
аз ще свърша във купа с парцалите.
Но не ще да плача, аз съм кукла,
всичко ми е дървено, забрави ли?
Само ще те гледам през пролука
на сандъка, в който съм оставена.
И ще чакам, само как ще чакам!
Да ме вземеш в ново представление!
Нищо че ще свърша пак във мрака
на поредното си погребение...

Любовна омраза

Той погледна злобно към небето,
после се захили – беше мрачно.
Грозната усмивка на лицето му
се видя отново чак след здрача.
Бе закрил със плат огледалата
- мразеше се повече от всичко.
И отчаян търсеше разплата
за едно забравено обичане.
През деня крещеше на посоки,
всеки срещнат беше му виновен.
Беше горд със своята жестокост
и на друго не, не бе способен.
Всяка нощ бълнуваше в съня си,
молеше я да не си отива...
Бе готов да жертва и кръвта си,
тя да бъде с него, но щастлива.
И когато сън не го ловеше
влизаше във празната й стая.
Мяташе предмети и ревеше,
сякаш бе готов да стигне края.
Бясно обвиняваше съдбата,
казваше, че тя го е предала.
После лягаше до самотата си,
сякаш болката го бе разяла.
И в очите хорски беше звярът,
който няма нужда от промяна.
Но в сърцето носеше товара,
на една любов неизживяна.
И след нея всичко бе омраза,
той отказа пак да заобича.
А сърцето му - същинска ваза
- счупи ли се любовта изтича.
И остават само парчетии,
спомени от някогашна цялост.
Като снимки – образи в хартия,
чийто цвят отдавна избелял е.

                       ...

А пък той погледна към небето,
злобно се захили на сумрака.
После скри в ръцете си лицето
и неутешимо се разплака...

Животът наобратно

Душата изморена просто се съблече
- тялото се спря, залитна и се свлече.

Шепотите плъзнаха по старото му тяло,
чу ги и съзнанието вече бе разбрало...
Всичките години се събраха в кратък миг,
сякаш само вчера той бе само ученик.
А сега животът сякаш нямаше значение,
беше като някогашно, старо приключение.
Спомни си копнежите, усмивките издайни
и засмя се тихо, че ги беше пазил в тайни.
После си припомни и отминали обиди
и прости на всички миг преди да си отиде.
Стори му се смешно за какво се бе страхувал,
колко пъти бе се смял и колко бе тъгувал.
Детството си спомни, даже първото си куче,
кой ли би повярвал, че сега си има внуче.
Спомни си постъпките си, глупави и мъдри,
първата любов – жената с кестеняви къдри.
После и последната любов – отново тя,
тук, до него, с къдри побелели бе сега.
Спомняше си всичките отминали години,
сякаш се намираше в галерия с картини.
„Колко странна гледка е животът наобратно”
- каза сам на себе си и стана му приятно.
Всички страхове и безкрайни нетърпения
сякаш се стопиха във едничко изречение.
В миг засмя се ведро и гордо се изправи,
спомените се разбъркаха и той ги изостави.

Душата изморена просто се съблече,
- тялото се спря, залитна и се свлече.