Прах и свещи

Търсеше ме, аз я преоткривах
в толкова самотни първи срещи...
Колко много пъти си отивах,
разпилян по пътя прах... и свещи,
галещи със бледи устни мрака.
А пред мене времето изтича
и не иска повече да чака
да събирам сили... да се вричам
че ще отстоявам чак до края
свойте неразбрани идеали.
Вечността е сигурна и зная,
че с ръце от болка натежали
ще прегърне бялото ми тяло
след хиляда тихи първи срещи,
във които сякаш отначало
ще започва всичко. Прах и свещи
- нищо друго няма да остане
само спомен в празно огледало.
Щом красива срещу мен застане,
аз и тя ще се превърнем в цяло.
Но сега е рано, твърде рано...
Имам път по който да оставя
стъпки, а пък той по мене рани.
Може би ще мога да забравя
онова, което днес ме спира,
след хиляда тихи първи срещи,
през които болката раздира
всеки блян. Остават прах и свещи.
А сега е късно, твърде късно...
Вярата е стигнала до прага
и си тръгва, зная. Ще я пусна.
Но боли, крещи във мен и стяга
онова желание, което
не намери смелост да поникне.
Няма нищо, нека е проклето
като мен. Надеждата ще свикне
да умира всеки ден. Отново.
След хиляда тихи първи срещи
не остава нищо. Празно слово.
Шепа прах и две горящи свещи...

Така изглежда

Облаци кълбят се пред луната,
вечерта е тиха, неспокойна.
Вятърът раздира тишината,
улицата, пуста и усойна
сякаш чака някой да премине,
като знак за сивкава надежда,
че светът съвсем не се е сринал
както се усеща. Но изглежда
лампите ще светят днес напразно,
стълбовете им разтягат сенки.
И паважа, изморен и влажен
отразява лунните останки.
А светът... Е, той не се е сринал,
както се усеща. Но изглежда,
че ужасно много време мина,
от когато имаше надежда...

Мъртви пеперуди

Кръгче светлина на мрачна сцена,
а в средата – сивкава цигулка...
Но без струни. Тиха и сломена.
Бяла рокля върху мъртва булка
е надеждата... Каква измама!
Сякаш ми е нужно да си спомням
времето, когато бяхме двама...
Две сълзи за теб сега отронвам
и си казвам стига! За последно.
Като че до вчера се усмихвах...
Е, сега сърцето ми е бедно
и в ума ми споменът притихва.
Но съм пълна с мъртви пеперуди
в джобовете, в шкафа... И в корема.
И се чувствам луда. Колко луда!
(Пак по тебе, дявол да те вземе!)
А пък ти си светлина от спомен
на една проклета мрачна сцена,
на която днеска правя помен
за една любов несподелена...

Ноември

Тих е камъкът, гробът немее,
а Ноември прилича на спомен
и над мене дъжда си пилее...
Вечност скрита в миг толкова скромен.

Тежки клоните скърцат, замират,
под дъха на Борей падат листи
и мъглите във мене се свират...
Шепа сълзи пръстта ще прочисти.

И Ноември ще мине, а всъщност
в мен до края ще спи омърлушен
и ще бъде самата ми същност...
Ветровете му вечно ще слушам.

А, веднъж щом животът ме пусне
и под камъка кротко затлея,
през Ноември с дъжда ще се спусна...
Под пръстта тихо с теб ще се слея.

Сивото покълва

Стяга все по-силно и не пуска,
онова проклето чувство вътре.
Вярата е тук, не ме напуска,
но дали ще бъде с мен и утре?
Миг надежда бързо отминава,
после в страх се дави и потъва.
А това, което ми остава
- тишина, в която се препъвам.
И онези скрити мои рани,
дето се преструвам, че не помня...
Плод на спомен, който все ги храни
и сълзи налива в черни стомни.
А в ума ми сивото покълва
и увива всяка моя мисъл.
И нощта ми кротко се изпълва
с бледи сънища, без цвят и смисъл.
А денят ми просто се мотае,
ей така, напук на всички цели.
Докато започвам да мечтая
за по-малко слънчеви недели.
И за дъжд, във който да разтворя
всички мисли, всички свои чувства.
За пореден път да се престоря,
че душата в мене не присъства...