Ако можех да пия нещастие

Ако можех да пия нещастие,
щях да пия от него безспирно.
И от всеки. Оставяйки щастие
във сърцето му, тихо и мирно.

Щях за мене да взимам тъгата
на приятели, близки, далечни.
Всички болки, дори нищетата
щях във себе си да пазя вечно.

Щях да взема умора и старост
и да знам, че са само за мене.
Да разменям усмивки за ярост,
да живея със чуждото бреме.

Щях и болест от всеки да взема
и през сълзи аз щях да се смея.
Скръб и мъка аз щях да отнема,
вместо друг, аз да ги изживея.

Ако можех да пия нещастие,
щях да пия от него безспирно.
И от всеки. Оставяйки щастие
във сърцето му, тихо и мирно.

Тайната любов на Звяра

Звярът я дебнеше нощем,
той знаеше всичко за нея.
От сенките в старата къща,
следеше той своята фея.

И се усмихваше скришно,
щом тихо си затананика.
Очите му светеха хищно,
щом някой за нея попита.

Звярът се качваше нощем
в спалнята, докато спеше.
А тя май не знаеше още,
че в нощите негова беше.

И галеше нежно косата й,
гледаше как се усмихва.
Знаеше, че под ръката й,
черният гняв в него стихва.

Звярът я имаше нощем,
денем се криеше, спеше.
Той май не знаеше още,
че през деня неин беше.

Вълча песен за Луната

Искаш ли, Луна, да чуеш вълчата ми песен,
щом кача се пак на онзи връх да ти повия?
Можеш ли, Луна, да пазиш тайна от човекът,
дето ме преследва и от който все се крия?

Минаха годините, когато бяхме страшни,
няма вече смелост в мен и в мойте братя.
А звездите горе си остават все прекрасни,
докато превръща се във гробище гората.

Знаеш ли, Луна, че аз за теб се изповядвам,
късно е за вълчи прошки, хорско разкаяние.
Но на теб, Луна, не мога аз да заповядвам,
само ще примоля светъл лъч за опрощение.

И когато стъпя пак в капана с остри зъби,
няма да скимтя, Луна, и няма да се крия.
Знам, че ти ще плачеш, тихо, над гърба ми,
но помни, Луна, че аз за тебе пак ще вия.

Нека ме разстрелят и главата ми отрежат,
знам за тях трофей е, окачена на стената.
Тялото ми мъртво, голо нека да зарежат,
аз ще се помоля да не хванат мойте братя.

Страх ме е, Луна, признавам, ала ще остана,
кожата ми знам ще смъкнат, после ще я носят.
Ала аз, Луна, ще премълчавам всяка рана,
вълк и във смъртта съм - милост - не, не прося.

Счупена стрела

Колко сили привечер ще имаш,
щом денят ти почва със раздяла?
И не знаеш с кой, къде да идеш
- счупена стрела, недолетяла...

Колко ли мечти ще изоставиш,
щом научиш, че не става лесно?
И ще мине време, ще забравиш
- слънцето не грее вечер късно...

Колко ли усмивки ще пропуснеш,
щом във теб заплаче самотата?
Без да смееш никой да допуснеш
- черен път, забравен от зората...

Колко много ти ще съжаляваш,
щом ръка отпуснеш остаряла
и започнеш да се разпознаваш
в счупена стрела, недолетяла...