събота, 21 февруари 2009 г.

Миг


Животът ми започна в една далечна зима,
в звуците на химн и в светлината на заря.
Всъщност не е важно точно откога ме има,
не е важно нито докога ще продължа...

Днес живея в сянката на изморена птица,
сянка без криле, която рядко се показва.
В блясък от короната на дрипава кралица,
в чийто сън ме има, ала тя не забелязва.

Имам много форми и понякога ги сменям,
знам да имитирам и свистене на камшик.
Нощем черен лебед или бяла сова денем,
ала ми се случва и да бъда прост човек...

Често пиша рими с тебешир върху стените,
после гледам как дъждът ги трие без пощада.
Страх ме е от тъмното, от фалша... от иглите.
Страх ме е от сънищата, във които падам.

Сянка съм, от черните, но имам свои сенки,
те пълзят по мене и без слънце, и без свещ.
А в сърцето мое има само куп прашинки,
но горят във него като въглени във пещ.

И духът ми ангел е, завързан за радиатор,
от онези, дето нямат нужда да са в Рая.
Зная всички думи, но не съм добър оратор
- аз съм просто миг, а в окото ми - безкрая.

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

Бели нощи


Будна съм, но вече се разбирам с тъмнината.
Може би защото се превърнах в част от нея.
Мисля с недоволство за лъчите, за зората,
те не са за мен... На светло вече не вирея.


Мисля си отново за притихнали клавиши,
някога успяваха да ме превърнат в нота.
Стихнали мечти почиват в каменните ниши
на стената черна между мене и живота.


Будна съм, защото не обичам да сънувам.
Да, сънят е бягство, но завръщане не искам,
нито при часовника, на който все робувам,
нито при очите, пред които се подтискам.


Мисля си за ледените дни на февруари,
ала от небето ми не пада сняг, а пепел.
И далеч, във мойте посивели мемоари
сякаш чувам ехото на моя собствен вопъл.


Будна съм и чакам да изпратя тъмнината,
тъй като заспя ли ще заспи и част от нея.
В моите бели нощи сякаш черна е луната,
всъщност аз съм нея и ѝ взимам светлината...

вторник, 17 февруари 2009 г.

Завръщане от реалността

Бях до земята на живите мъртви,
там дето няма вина и печал.
Там дето няма последни и първи,
нито пък чувство на радост и жал.

Бродих сама из полята на немите,
там дето няма ни песен, ни вик.
Там дето малки остават големите
все по-еднакъв е всеки нов миг.

Плувах в моретата на неуспелите,
там дето няма надежда и цел.
Там дето още са живи умрелите
няма дърва за спасителен сал.

Влязох дори в пещерата на слепите,
там дето няма ни лъч, нито цвят.
Там дето пълни са с камъни шепите
всеки е господ на чуждия свят.

Качвах се чак до върха на глупците,
там дето няма скромност и свян.
Там дето сякаш безкрайни са дните
всеки от въздух строи своя блян.

Връщам се чак от земите на живите,
там дето няма добро, нито зло.
Там дето прави са винаги кривите,
в свят без поука - едно колело.