събота, 15 ноември 2008 г.

Сега...

Сега за мен си ехо от разпръснати овации,
стар албум запълнен с бледи илюстрации.
Ти си просто пепел от изгорели страници,
спомен свит отвъд съзнателните граници.

Сега за мен си прах разпилян по коридорите,
изветрял парфюм, лепнещ още по декорите.
Ти си просто мястото до мене във леглото,
името изписано със пръсти по стъклото.

Сега за мен си мъх, зеленеещ по пътеката,
стара книга в някой ъгъл на библиотеката.
Ти си просто дим от изгаснала цигара,
скъсаната струна на забравена китара.

Сега за мен си полъх, от който не настръхвам,
тежест, след която най-накрая си отдъхвам.
Ти си просто сън, избледнял на сутринта,
пясък между пръстите на моята ръка.

Сега за мен си сянка скрита, сгъната в ъглите,
трън, на който сякаш съм изтръгнала бодлите.
Ти си тънък звук, който вече не долавям,
образ, който всеки ден все повече забравям.